ВЛЕЗ В СВЕТА НА ИЗКУСТВОТО


422 прегледано

Изкривени от злоба, бездушни физиономии в метрото, на които е изписано презрение към всичко и всеки. Мазни коси, пърхот. Неприятна миризма на немити и болни зъби и некъпани тела. Безвкусно съчетание на вулгарни облекла, грим и накити. Очукана реплика на обувки Бърбъри с изядени токове, но за сметка на това дванадесетсантиметрови в девет часа и дванадесет минути сутринта. Блъсканица, която не щади нито малки деца, нито бременни жени, за старци да не говорим. Те пък къде са тръгнали? Веднъж домогнали се с лакти до заветната седалка и забиват поглед в смартфона - той железна преграда, запазваща от пръхтящия и подскачащ от крак на крак нахален дядка.
Тези пък, които не спадат към смарт групата безизразно си разсъждават за мръсниците, които се возят в колите си по същото време над тях. „Как е възможно, нали и те като мен не са прочели една цяла книга в живота си? Нали също като мен симулират, че работят, а главната им цел е да се скатават и да се изнижат преди края на работното време? Как така те ще се ширят в луксозните си десетгодишни лимузини, а аз трябва да пътувам в публичния транспорт? Хм, със сигурност са от мафията – тази, която разграби хубавата ни държава, изградена от мен. Но положително ще си получат заслуженото! Много скоро ще се информирам за падението им в любимата ми жълта преса. И тя напоследък стана малко скъпа, но удоволствието ми е несравнимо и не мога да се лиша от нея. И тая бременната не вижда ли, че няма да й отстъпя място! Какво ме интересува нероденото й дете? Да си седи в къщи в пиковите часове! Не я е срам!”
Бременната пък си мисли: „Ами то аз не знам как ще се справя като се роди детето. А на запад, ох, защо не бях на запад. Там всичко е толкова уредено. От жените се изисква само да извършат подвига за забременеят. Оттам насетне нямат никакъв ангажимент – държавата поема изцяло грижите за потомството. Та нали и то е държавно, какво има да му осигурява семейството. Нашето правителство пък ще ми се подиграва с тридесет и пет лева. Какво по-напред да купя с тях? Не стигат и за един пакет пелени. Не стига, че ще създам живот, а и пелените да му купувам със собствени средства! Само за циганите се грижат. Мръсните цигани, които правят деца безотговорно. Аз съм толкова по-различна от тях, а към мен се проява истинска несправедливост. А може би, ако бях отишла в университет, ако бях поработила повече вместо да затварям сутрин кръчмите, животът щеше да изглежда другояче? Глупости, какви са пък тези мисли в главата ми. Само децата на връзкарите и мафиотите учат в университет. А аз и да намеря връзки чрез лелята на съседката пак ще е трудно, нали дипломата ми от средното е 3, 14... А защо пък да не питам съседката, те връзките не са лошо нещо, щом ги ползвам аз. Няма само ония мафиоти с десетгодишните лимузини да се ползват от тях!”
Висшистът на средна възраст пък си разсъждава, присвил устни: “Какви времена! Завърших със златен медал, а сега какво? Луди ли са в тези частни фирми, не виждат ли документите ми, та ще искат да ме препитват какво умея на пракитка? Дали пък съм бил способен на работа в екип? Разбира се, че съм – винаги, когато някой от екипа ми е бил несъгласен с мен съм пускал срещу него докладна записка. Не съм бил подходящ... Мафиоти! Сега до пенсия трябва да си остана на експертната държавна длъжност с мизерна заплата, а на всичкото отгоре някакви юристи на мафията си позволяват да отменят по съдебен ред експертните ми заповеди с адвокатски номера. И за тях ще дойде видовден! След деветдесета станах вярващ и всеки ден се моля на Св. Йордан да ги убие. Този Св. Йордан, който честваме на Йордановден.”
Дванадесетгодишно дете с ученическа чанта и видими специални потребности започва жизнерадостно да прави боц на непознатите си спътници. В отговор получава погледи, изпълнени с отвращение и възмущение, които обаче не помрачават забавлението му.
Какво, нима това е слънчев лъч? Нима има едно усмихнато лице? Мм, да, младият бизнесмен с хубаво сако, почти като на Слави Трифонов се усмихва на себе си. Нещата напоследък му потръгват. Скоро ще отиде до Германия да си купи кола и най-сетне ще слезе от проклетото метро. Няма да си върне кредитът, но какво толкова, нали има поръчител. Вярно, че той е най-добрият му приятел от детинство, но в тези времена не може да си позволи лирични отклонения. Като е ставал поръчител, да си е правил сметката! Пък и скоро ще може да си купи сако на Зеня, точно като това на Слави. И сегашното не е лошо, ама този Парушев е много посредствен бранд за бизнесмен от неговата класа. По дрехите посрещат, като се изтупа, току-виж го приели в ГЕРБ и хайде вече е в стратосферата! Колко бил хубав животът!
Глупако, до кога ще обвиняваш правителствата за нещастията си? Не ти ли стана ясно, че както на онзи, така и на този свят ти се дава според делата, мислите и чувствата? Не правителството, а всемогъщият и всесилен Бог, провидението, върховният промисъл определя съдбата ти! И ако имаш поне малко човечност няма да позволи да бъдеш на хала, който сам си си избрал!

421 прегледано
549 прегледано
519 прегледано
572 прегледано

АНГЛИЧАНИН описва наемателите си БЪЛГАРИ!

Казвам се Стивън и съм от Уулвърхямптън – града и отбора. Сега ще ви разкажа за двамата си квартиранти от България.
Студент съм в Бирмингам – уча корпоративно право. Работя като стажант в престижна фирма, но с майка решихме да си помагаме, като вземем наематели вкъщи. Искахме да са бели, за да не трябва да се съобразяваме с културните различия. Имаше кандидати, но се спрях на двама българи. Изглеждаха надеждни. Платиха два наема (800 паунда) с всевъзможни банкноти, монети и 17 долара по курса. Бяха облечени с маркови спортни дрехи (единият даже имаше кожено яке връз анцуга), но явно я бяха окъсали здраво. Вечерта ги поканихме да хапнат с нас. Майка беше направила любимото ми говеждо. Българите донесоха шише с бледо жълтеникава течност. Викаха му ракия, а аз – отрова.
Пиха и се натъпкаха здраво, искаха допълнително без срам. Майка беше много доволна, колко много са харесали гозбата й. Изпиха и всичката бира, а аз се бях запасил за седмица. С учудващо добрия си английски благодариха за вечерята, помогнаха за дигането на масата и слязоха в стаята си на долния етаж – утре били на на работа в консервната фабрика. Забравих да ви кажа имената им – Александър и Георги. После разбрах, че българите имали по две първи имена – по паспорт и такова за пред хората. Така, че моите хора всъщност се казваха Сашо и Жоро. Егати странното.
Но имаха и прякори – Сашо Багажника и Жоро Бухала. Всъщност не използваха и третото си първо име, а се обръщаха един към друг с названия като: хуйо, педер, лайньо, братле, льохман… и мн. други. Първоначално българите бяха много тихи и някак угрижени. Виждах ги, да купуват само хляб и бульончета. Но когато взеха първата си заплата – шок, пълна промяна и го разбра целия квартал. Напиха се брутално на шантавата си музика. В неделя ни поканиха с майка на български обяд. Бяха ни предупредили да не закусваме. В 12:00 почуках на вратата им. Отвори Багажника, беше неприятно изненадан, че сме дошли навреме. Каза да си събуем обувките. Да ми нареждат да се събуя в собствения си дом, тоя е мръднал, в България по какво ходят ?! Как да е, събухме се. Тръгнахме да седнем, но се оказа, че имало задачи и за нас – ти измий онова, ти донеси това. Единият правеше салата по най-безумния начин – реже марулята на ситно и после я хвърля в купата с все изтеклата от нея вода!? Сложи вътре ряпа и краставици – лудост.
После изля вътре стабилно количество олио и оцет, сложи шепа сол и разбърка. Другия беше изнесъл скара на прозореца и печеше огромни топки кайма пълна с хляб, лук и магданоз – поредното безумие. Към един часа седнахме, наляха от отвратителната си спиртна отвара. На майка много и харесваше ракия със салата. На мен не. Егати изродите, бяха толкова весели и изобщо не им пукаше от сдържаното ми поведение. Надуваха музиката, припяваха, говореха на висок глас, разсмиваха майка с просташките си истории – забавляваха се. Онова с каймата беше фантастично (забравих му името), но изядох само едно от яд. Мразех ги, някакви бедняци дошли да блъскат от другия край на света, че и ще са щастливи. Аз, представителят на Британската Империя не съм щастлив, та тия източноевропейски отрепки ли?! Денят на българите минаваше така: сутрин са нервни и се карат (може и да се сбият), подреждат и чистят стаята, после отиват на работа в последния момент. Връщат се вечер с огромно настроение и няколко торби ядене и както му казват, „резервно пиене” – имат страх пиячката им да не свърши. Къпят се набързо, а после готвят. Всичко е организирано до секундата – по закон трябва да са седнали в девет. Веселбата почва с метъл и завършва с тяхната телевизия „Планета”. Филми не гледат, на игри не играят, само си говорят и се смеят на простотиите си. Идиоти, ненавиждах ги. В почивния си ден обикаляха околността с новозакупената си хладилна чанта. Прибираха се изморени, но весело пияни. Само в неделя вечер не се наливаха, а гледаха телевизия. Винаги пресичат дворната алея на диагонал – направиха пътека. Баси, за няколко метра по-малко – малоумници. От къде се бяха запознали с момичета не знам, но редовно водеха дами у нас. Я пакистанка, я украинка или полякиня. Чу*аха даже и местни. Англичанки представяте ли си. Аз чу*ам 2-3 пъти годишно, а тия лузъри всяка седмица, че понякога и повече. И то да беше секс или любов, а то живо е*ане (както те му викат) – девойката все едно я колят – викове, стенания, падат предмети – добре, че майка е леко глуха. После съм виждал момичето как излиза – все едно е преживяла вселенски катарзис. Оплита си краката по ши*аната им пътека, а българинът доволно си чеше корема след нея. Сядат на пейката пред нас, а от там тръгва другия с поредната си избраница. Писна ми от тия смотаняци. Те знаят ли, че англичаните сме покорили тая планета, че цял свят говори езика ни. А те нещастниците идват да ни слугуват от 60 годишната си държавица. Реших да проуча в Гугъла пропадналата им кратка история. Пак проблем – тия имали държава преди нашата. Пребивали авари, хазари и византийци, като на последните режели главите за чаши, поради непригодността на стъклените сервизи за транспортиране от коне. И така през вековете българите се занимавали основно с кланета, онождане и дестилация високо алкохолни продукти.
* * *
Да си футболен фен е страхотно. Вълнението и огънят преди мач са несравними. Всякакви хора сме обединени от религията – нашия отбор. Всички сме равни пред него. Обичаш куба си до гроб – там няма развод, смърт или колебания в степените на любовта – обичаш и толкоз. Понякога ти се хлъзга мисълта: ако бях от Ман. Юнайтед (примерно), колко повече победи и успехи щях да съм преживял, вместо с Уулвс, дето обикаляме дивизиите.
Но това преминава светкавично, както е и дошло. Не ми пука за шибаните успехи на другите отбори, интересува ме само моя си. И така една слънчева събота паднахме като домакини от най-омразния ни враг Уест Бромич. Болката е ясно различима, от другите видове духовно страдание – просто ти е мнооого тъпо. Крив си като дрисня(чудесна българска дума). Прибрах се, а вкъщи беше странно тихо за уикенда. При българите светеше, но нямаше следа от обичайният им съботен порой. Почуках на вратата и несъзнателно си свалих маратонките. Отвори ми Георги-Жоро-Бухала-Петров-Кожухаров. Вика: „Хазяин (имена не съществуват за тях), горе главата, другия път ще биете”. Седнах на дивана и се огледах – стаята беше изчистена до болница, пердетата изпрани, фугите в бокса лъснати със скъп препарат, всичко беше подредено повече от обичайното.
Лигавеха се с някакво намалено вино и правеха хранителни заготовки. Утре бил мачът с големия им враг – подготвяха се. Полюбопитствах, как се казва този български отбор.
Егати, носеше името на човек?!
Бързо се качих в стаята си, видях в нета кога е двубоя – щях да стискам палци за съперника им, демек (яка българска дума) да злорадствам. В неделя ме извикаха спешно на работа, но следях на живо срещата в един сайт. Отборът с име на човек загуби – просто летях, щях да размажа веселите българчета. Директно си извиках такси, нямах сили от вълнение, да чакам автобуса. 120 паунда – ебал съм ги, както казват балканците. Пристигнах, платих, слязох… чугунен студ вкамени тялото ми – българите пееха. Нямах нерви. Нахлух в стаята им, а те ликуваха.
Крещях несвързано – защо мамка му се радвате дебили долни… единия спря музиката и рече: „хуй сплескан, за нас победите и тъпите футболисти нямат значение, единственото което си струва е славата, донесена от нас феновете, ние сме клуба”! Вече нямах сили – исках да умра от срам, исках да съм силен и различен… исках да съм българин. Тия двамата си купиха Ауди А6 99-та производство. Задължително взели бензинова, че да и сложат газ (как тъй газ не разбрах). Беше пълен трошляк (български израз) – изпод нея течаха разнообразни течности, нямаше огледала, чистачки, ляв фар и задна броня. Колата беше преживяла и удар отпред. На българите им беше все тая – гледаха я с впечатляваща гордост. Първо я измиха – водата се смеси с автомобилните флуиди и моравата ни внезапно умря. Поканиха ме да участвам в ремонта.
Умирах от кеф – бяхме нужни един на друг. Което не можахме да намерим втора употреба, залепихме или „фанахме” с тел. Никой от нас не беше квалифициран, но това за моите хора не беше проблем, а вече и за мен. Слагахме ракията на тавана и задружно се борехме с механичните предизвикателства. Когато чукът срещнеше пръста ми казвах „фак”… ако това се случеше с някой от българите, той ревеше: „майка ти тъпа да еба, да еба” и добавяше: „в гъзъ да еба” – балканците не допускаха, че може да са виновни за несполучливото си действие – чукът беше за ебане. Но тая псувня как облекчаваше само, как се свързваше с междузвездното лъчение, облекчавайки алгоритъма на човешкия дух.
Лятото ме поканиха на гости в България. Щяхме да пътуваме с колата, която незнайно от къде вече беше оборудвана с чистачки, огледала (в различен цвят) и всичко останало. Дни наред правих планове, откъде да минем, за да разгледаме най-много забележителности. Българите обаче казаха, че нямало нищо интересно в просташки поселища, като Париж, Виена и т.н… В родината им имало къде по-знаменити места. Пътувахме общо 30 часа до селото им в България, спирахме само да отидем до тоалетна, гориво бяхме заредили в туби от някакъв албанец в Лондон. Посрещнаха ни като крале – прегръдки, целувки, сълзи в очите. Баси топлите хора – за сефте ме виждаха, а ми се радваха, все едно им бях дете. Леко ръмеше, но не успяхме да се изкъпем, защото когато в България валяло спирала водата, а когато времето било най-хубаво, спирал токът – интересно. Аномалии като тези, ми обясниха домакините, били характерни само за тази страна, единствено в Слънчевата или коя да е друга система.
Примерно не желаеш да ползваш парно и си махаш радиаторите. ТЕЦ-ът обаче продължава да ти начислява всевъзможни „потребителски” (?!) такси и няма вселенска сила или Бог, който да го спре. Седнахме на дългата отрупана софра. Пуснаха музика и веселбата започна. Бях понаучил български и ми беше супер интересно да общувам с тези хора. Оказа се, че моите квартиранти имали приятелки у дома, но съществувала местна поговорка, че на пияно не се брои – няма проблем, че са чу*али в Англия. Същата вечер продадоха Аудито с 4 хиляди техни пари печалба. Дадоха ми хиляда, за дето съм бачкал с тях – бях толкова горд. Кръстили котарак на мое име – Стефан. Естествено не се обръщаха към него с рожденото му име, а му викаха Чефо. Това бяха най-хубавите две седмици в живота ми. Обиколихме всички роднини на моите, запознах се с приятелите им – навсякъде ме гледаха като принц. Срещнах и много български момичета – не са като нашите с кръгли глави и тела. Българките са слаби, с издължени лица и големи очи на сърни – няма такава красота. Осъзнах, че българин няма да стана, но исках поне да си намеря съпруга от тяхната кръв.
С годините това се оказа доста трудно, но след като почти се бях преселил в България, успях. Тя се казва Вяра – типична българка – красива, остроумна и леко крива. Сега живеем в Лондон и имаме двама сина – Калоян и Симеон. Българските ми приятели още живеят при майка, но без наем. Издигнаха се в консервния бизнес и също имат деца. Щастлив съм, че ги срещнах. Когато вкъщи пускам чешмата, несъзнателно поглеждам дали навън вали…
Край на разговора.

667 прегледано
503 прегледано
439 прегледано
573 прегледано
467 прегледано