ВЛЕЗ В СВЕТА НА ИЗКУСТВОТО


617 прегледано

АНГЛИЧАНИН описва наемателите си БЪЛГАРИ!

Казвам се Стивън и съм от Уулвърхямптън – града и отбора. Сега ще ви разкажа за двамата си квартиранти от България.
Студент съм в Бирмингам – уча корпоративно право. Работя като стажант в престижна фирма, но с майка решихме да си помагаме, като вземем наематели вкъщи. Искахме да са бели, за да не трябва да се съобразяваме с културните различия. Имаше кандидати, но се спрях на двама българи. Изглеждаха надеждни. Платиха два наема (800 паунда) с всевъзможни банкноти, монети и 17 долара по курса. Бяха облечени с маркови спортни дрехи (единият даже имаше кожено яке връз анцуга), но явно я бяха окъсали здраво. Вечерта ги поканихме да хапнат с нас. Майка беше направила любимото ми говеждо. Българите донесоха шише с бледо жълтеникава течност. Викаха му ракия, а аз – отрова.
Пиха и се натъпкаха здраво, искаха допълнително без срам. Майка беше много доволна, колко много са харесали гозбата й. Изпиха и всичката бира, а аз се бях запасил за седмица. С учудващо добрия си английски благодариха за вечерята, помогнаха за дигането на масата и слязоха в стаята си на долния етаж – утре били на на работа в консервната фабрика. Забравих да ви кажа имената им – Александър и Георги. После разбрах, че българите имали по две първи имена – по паспорт и такова за пред хората. Така, че моите хора всъщност се казваха Сашо и Жоро. Егати странното.
Но имаха и прякори – Сашо Багажника и Жоро Бухала. Всъщност не използваха и третото си първо име, а се обръщаха един към друг с названия като: хуйо, педер, лайньо, братле, льохман… и мн. други. Първоначално българите бяха много тихи и някак угрижени. Виждах ги, да купуват само хляб и бульончета. Но когато взеха първата си заплата – шок, пълна промяна и го разбра целия квартал. Напиха се брутално на шантавата си музика. В неделя ни поканиха с майка на български обяд. Бяха ни предупредили да не закусваме. В 12:00 почуках на вратата им. Отвори Багажника, беше неприятно изненадан, че сме дошли навреме. Каза да си събуем обувките. Да ми нареждат да се събуя в собствения си дом, тоя е мръднал, в България по какво ходят ?! Как да е, събухме се. Тръгнахме да седнем, но се оказа, че имало задачи и за нас – ти измий онова, ти донеси това. Единият правеше салата по най-безумния начин – реже марулята на ситно и после я хвърля в купата с все изтеклата от нея вода!? Сложи вътре ряпа и краставици – лудост.
После изля вътре стабилно количество олио и оцет, сложи шепа сол и разбърка. Другия беше изнесъл скара на прозореца и печеше огромни топки кайма пълна с хляб, лук и магданоз – поредното безумие. Към един часа седнахме, наляха от отвратителната си спиртна отвара. На майка много и харесваше ракия със салата. На мен не. Егати изродите, бяха толкова весели и изобщо не им пукаше от сдържаното ми поведение. Надуваха музиката, припяваха, говореха на висок глас, разсмиваха майка с просташките си истории – забавляваха се. Онова с каймата беше фантастично (забравих му името), но изядох само едно от яд. Мразех ги, някакви бедняци дошли да блъскат от другия край на света, че и ще са щастливи. Аз, представителят на Британската Империя не съм щастлив, та тия източноевропейски отрепки ли?! Денят на българите минаваше така: сутрин са нервни и се карат (може и да се сбият), подреждат и чистят стаята, после отиват на работа в последния момент. Връщат се вечер с огромно настроение и няколко торби ядене и както му казват, „резервно пиене” – имат страх пиячката им да не свърши. Къпят се набързо, а после готвят. Всичко е организирано до секундата – по закон трябва да са седнали в девет. Веселбата почва с метъл и завършва с тяхната телевизия „Планета”. Филми не гледат, на игри не играят, само си говорят и се смеят на простотиите си. Идиоти, ненавиждах ги. В почивния си ден обикаляха околността с новозакупената си хладилна чанта. Прибираха се изморени, но весело пияни. Само в неделя вечер не се наливаха, а гледаха телевизия. Винаги пресичат дворната алея на диагонал – направиха пътека. Баси, за няколко метра по-малко – малоумници. От къде се бяха запознали с момичета не знам, но редовно водеха дами у нас. Я пакистанка, я украинка или полякиня. Чу*аха даже и местни. Англичанки представяте ли си. Аз чу*ам 2-3 пъти годишно, а тия лузъри всяка седмица, че понякога и повече. И то да беше секс или любов, а то живо е*ане (както те му викат) – девойката все едно я колят – викове, стенания, падат предмети – добре, че майка е леко глуха. После съм виждал момичето как излиза – все едно е преживяла вселенски катарзис. Оплита си краката по ши*аната им пътека, а българинът доволно си чеше корема след нея. Сядат на пейката пред нас, а от там тръгва другия с поредната си избраница. Писна ми от тия смотаняци. Те знаят ли, че англичаните сме покорили тая планета, че цял свят говори езика ни. А те нещастниците идват да ни слугуват от 60 годишната си държавица. Реших да проуча в Гугъла пропадналата им кратка история. Пак проблем – тия имали държава преди нашата. Пребивали авари, хазари и византийци, като на последните режели главите за чаши, поради непригодността на стъклените сервизи за транспортиране от коне. И така през вековете българите се занимавали основно с кланета, онождане и дестилация високо алкохолни продукти.
* * *
Да си футболен фен е страхотно. Вълнението и огънят преди мач са несравними. Всякакви хора сме обединени от религията – нашия отбор. Всички сме равни пред него. Обичаш куба си до гроб – там няма развод, смърт или колебания в степените на любовта – обичаш и толкоз. Понякога ти се хлъзга мисълта: ако бях от Ман. Юнайтед (примерно), колко повече победи и успехи щях да съм преживял, вместо с Уулвс, дето обикаляме дивизиите.
Но това преминава светкавично, както е и дошло. Не ми пука за шибаните успехи на другите отбори, интересува ме само моя си. И така една слънчева събота паднахме като домакини от най-омразния ни враг Уест Бромич. Болката е ясно различима, от другите видове духовно страдание – просто ти е мнооого тъпо. Крив си като дрисня(чудесна българска дума). Прибрах се, а вкъщи беше странно тихо за уикенда. При българите светеше, но нямаше следа от обичайният им съботен порой. Почуках на вратата и несъзнателно си свалих маратонките. Отвори ми Георги-Жоро-Бухала-Петров-Кожухаров. Вика: „Хазяин (имена не съществуват за тях), горе главата, другия път ще биете”. Седнах на дивана и се огледах – стаята беше изчистена до болница, пердетата изпрани, фугите в бокса лъснати със скъп препарат, всичко беше подредено повече от обичайното.
Лигавеха се с някакво намалено вино и правеха хранителни заготовки. Утре бил мачът с големия им враг – подготвяха се. Полюбопитствах, как се казва този български отбор.
Егати, носеше името на човек?!
Бързо се качих в стаята си, видях в нета кога е двубоя – щях да стискам палци за съперника им, демек (яка българска дума) да злорадствам. В неделя ме извикаха спешно на работа, но следях на живо срещата в един сайт. Отборът с име на човек загуби – просто летях, щях да размажа веселите българчета. Директно си извиках такси, нямах сили от вълнение, да чакам автобуса. 120 паунда – ебал съм ги, както казват балканците. Пристигнах, платих, слязох… чугунен студ вкамени тялото ми – българите пееха. Нямах нерви. Нахлух в стаята им, а те ликуваха.
Крещях несвързано – защо мамка му се радвате дебили долни… единия спря музиката и рече: „хуй сплескан, за нас победите и тъпите футболисти нямат значение, единственото което си струва е славата, донесена от нас феновете, ние сме клуба”! Вече нямах сили – исках да умра от срам, исках да съм силен и различен… исках да съм българин. Тия двамата си купиха Ауди А6 99-та производство. Задължително взели бензинова, че да и сложат газ (как тъй газ не разбрах). Беше пълен трошляк (български израз) – изпод нея течаха разнообразни течности, нямаше огледала, чистачки, ляв фар и задна броня. Колата беше преживяла и удар отпред. На българите им беше все тая – гледаха я с впечатляваща гордост. Първо я измиха – водата се смеси с автомобилните флуиди и моравата ни внезапно умря. Поканиха ме да участвам в ремонта.
Умирах от кеф – бяхме нужни един на друг. Което не можахме да намерим втора употреба, залепихме или „фанахме” с тел. Никой от нас не беше квалифициран, но това за моите хора не беше проблем, а вече и за мен. Слагахме ракията на тавана и задружно се борехме с механичните предизвикателства. Когато чукът срещнеше пръста ми казвах „фак”… ако това се случеше с някой от българите, той ревеше: „майка ти тъпа да еба, да еба” и добавяше: „в гъзъ да еба” – балканците не допускаха, че може да са виновни за несполучливото си действие – чукът беше за ебане. Но тая псувня как облекчаваше само, как се свързваше с междузвездното лъчение, облекчавайки алгоритъма на човешкия дух.
Лятото ме поканиха на гости в България. Щяхме да пътуваме с колата, която незнайно от къде вече беше оборудвана с чистачки, огледала (в различен цвят) и всичко останало. Дни наред правих планове, откъде да минем, за да разгледаме най-много забележителности. Българите обаче казаха, че нямало нищо интересно в просташки поселища, като Париж, Виена и т.н… В родината им имало къде по-знаменити места. Пътувахме общо 30 часа до селото им в България, спирахме само да отидем до тоалетна, гориво бяхме заредили в туби от някакъв албанец в Лондон. Посрещнаха ни като крале – прегръдки, целувки, сълзи в очите. Баси топлите хора – за сефте ме виждаха, а ми се радваха, все едно им бях дете. Леко ръмеше, но не успяхме да се изкъпем, защото когато в България валяло спирала водата, а когато времето било най-хубаво, спирал токът – интересно. Аномалии като тези, ми обясниха домакините, били характерни само за тази страна, единствено в Слънчевата или коя да е друга система.
Примерно не желаеш да ползваш парно и си махаш радиаторите. ТЕЦ-ът обаче продължава да ти начислява всевъзможни „потребителски” (?!) такси и няма вселенска сила или Бог, който да го спре. Седнахме на дългата отрупана софра. Пуснаха музика и веселбата започна. Бях понаучил български и ми беше супер интересно да общувам с тези хора. Оказа се, че моите квартиранти имали приятелки у дома, но съществувала местна поговорка, че на пияно не се брои – няма проблем, че са чу*али в Англия. Същата вечер продадоха Аудито с 4 хиляди техни пари печалба. Дадоха ми хиляда, за дето съм бачкал с тях – бях толкова горд. Кръстили котарак на мое име – Стефан. Естествено не се обръщаха към него с рожденото му име, а му викаха Чефо. Това бяха най-хубавите две седмици в живота ми. Обиколихме всички роднини на моите, запознах се с приятелите им – навсякъде ме гледаха като принц. Срещнах и много български момичета – не са като нашите с кръгли глави и тела. Българките са слаби, с издължени лица и големи очи на сърни – няма такава красота. Осъзнах, че българин няма да стана, но исках поне да си намеря съпруга от тяхната кръв.
С годините това се оказа доста трудно, но след като почти се бях преселил в България, успях. Тя се казва Вяра – типична българка – красива, остроумна и леко крива. Сега живеем в Лондон и имаме двама сина – Калоян и Симеон. Българските ми приятели още живеят при майка, но без наем. Издигнаха се в консервния бизнес и също имат деца. Щастлив съм, че ги срещнах. Когато вкъщи пускам чешмата, несъзнателно поглеждам дали навън вали…
Край на разговора.

713 прегледано
548 прегледано
478 прегледано
611 прегледано
503 прегледано

НЕ ЖЕЛАЯ ДА МЕ ОБИЧАТ ЕГОИСТИЧНО..
-НЕ ЖЕЛАЯ ДА МИ ДАВАТ НЕПОИСКАНИ СЪВЕТИ ЗА ЖИВОТА МИ...
-НЕ ''ЖИВЕЯ'' ВАШИЯ ЖИВОТ, И ВИЕ НЕ ''ЖИВЕЙТЕ'' МОЯ..
-НЕ ХАРЕСВАМ ДА МЕ НАРИЧАТ С ВСЕВЪЗМОЖНИ БЛУДКАВИ УМАЛИТЕЛНИ..
-НЕ МИ ХАРЕСВА НЕПОЗНАТИ ДА ''ИНТИМНИЧАТ'' С МЕН ...
-НЕ ХАРЕСВАМ ПРИЛЕПЧИВИТЕ ХОРА, ПАРАЗИТИТЕ..
-НЕ ХАРЕСВАМ МАНИПУЛАТИВНОТО ПОВЕДЕНИЕ..
-НЕ ХАРЕСВАМ ХОРАТА, КОИТО ВСЕ СА ''ОЩЕТЕНИ'', ВЕЧНАТА РОЛЯ НА ''ЖЕРТВА'', РОНЕЙКИ СЪЛЗИ ЗА ЩЯЛО-НЕЩЯЛО ЗА ДА ПОЛУЧАВАТ ПО-ЛЕСНИЧКО, НА БАЗАТА НА СЪЖАЛЕНИЕТО...
-НЕ ХАРЕСВАМ ХОРАТА С ПОСТОЯНЕН ВЪНШЕН ЛОКУС НА КОНТРОЛА, НА КОИТО ПРОБЛЕМА ИМ ВСЕ ИМ Е ВЪНШЕН...
-НЕ ХАРЕСВАМ ХОРАТА, КОИТО НЕПРЕКЪСНАТО ИЗИСКВАТ НЕЩО ОТ ДРУГИТЕ, А ОТ СЕБЕ СИ- НИЩО..
-НЕ ХАРЕСВАМ ХОРАТА, КОИТО МНОГО ГОВОРЯТ, А НИЩО НЕ КАЗВАТ..
-НЕ НОСЯ ВИНА ЗА НЕЧИЕ НИСКО САМОУВАЖЕНИЕ И САМОЧУВСТВИЕ..
-ИНТЕРПРЕТАЦИИТЕ ЗА НЕЩО СЕ ПРАВЯТ ВЪЗ ОСНОВА НА МИНАЛ ОПИТ,КОГНИТИВНИ СХЕМИ, А НЕ ТОЛКОВА НА БАЗА РЕАЛНОСТ...
-НЯМА ДА ОПРАВДАВАМ НИЧИИ ОЧАКВАНИЯ ЗА ЖЕЛАНОТО ''АЗ'' !

КАЗАХ ТВЪРДЕ МНОГО ПЪТИ ''НЕ'', ЗАТОВА НА ФИНАЛА ''ЩЕ КАЖА ДА'' НА ЕСТЕСТВЕНИТЕ, НЕПРИНУДЕНИ И СПОНТАННИ ХОРА, КОИТО КАЗВАТ МНОГО И БЕЗ ДА СЕ ОБЯСНЯВАТ ИЗЛИШНО...КОИТО ПЕЧЕЛЯТ БИТКИТЕ В ЖИВОТА СИ, БЕЗ ДА НАРАНЯВАТ В ИМЕТО НА СОБСТВЕНОТО СИ БЛАГОПУЛУЧИЕ, ТЕЗИ, КОИТО СА ХОРА И В СИЛНИ И В СЛАБИ МОМЕНТИ, КОИТО НЕ ЖИВЕЯТ ЗА ХОРСКОТО ОДОБРЕНИЕ И НЕ ВЛИЗАТ В РАМКИ ЗА ДА БЪДАТ ХАРЕСАНИ, ДОРИ НА ЦЕНАТА ДА НЕ СА СЕБЕ СИ...
ТЕЗИ КОИТО ОБИЧАТ, БЕЗ ДА ЗАБРАВЯТ СЕБЕ СИ И САМОУВАЖЕНИЕТО СИ..

498 прегледано

Какво виждам в очите си?`
„Защо съм създадена такава?”. Виновна ли съм аз или са хората заобикалящи ме?
Чувствам се като бяло петънце, замазанo върху голямо черно платно. Стои самичко сред толкова тъмнина. А тя - душата ми, нежна струна, опипващи я хиляди ръце, желаещи да чуят и усетят звънливия й трепет, и дърпат силно, късат ... боли.
Този свят не ми носи нищо освен тъга. Не приличам на никой и на нищо. Аз съм единствена, скрита от всички. Нежна, носеща се от полъха на есенния вятър. Долавям нежност в допира му с моите коси. Слънцето, милувка ми дава- дълго търсена някога преди. Търсех спокойствието за душата си, ала само лъжех се, че го намирам. Заключих себе си в огледална стая. Накъдето и да се обърна виждам само своя лик. Срината и толкова самотна, изграждаща се отново и бореща се винаги, за да успея да се отърся от мисълта, че живея в свят пълен с хора различни от мен. Или различната съм аз?
Болката и сълзите станаха мои неразделни приятели. Някак си лекуват душата ми, но я и тъпчат с отрова. Защо ли? Защото всеки път когато видя светлината, тичам, за да я уловя, докато не се препъна и строполясам на земята. Вдигам очи и нея я няма, изправям се – колената ожулени. И така продължавам напред като малко бездомно момиченце, плачейки за ожулените си колене. Или за изгубената си надежда?
Въпросите ми са хиляди, но отговори никъде няма. Лъжех се, че ще съм силната, а с всеки ден ставам все по крехка и сломена. Светът е способен да разбие твоите мечти. Това ли е наказанието за всеки в живота суров?
Това ли заслужих и аз за душата си бяла, пълна с искрена обич и доброта. Защо никой не я разбра? Защо никой не иска да повярва, че има две очи които търсят единствено утеха и закрила. Но как..? Нима това възможно е? Нали живеем в свят с илюзия, лъжи, суета, подлост и недоверчивост? Всеки забравил е що е красота. И кой днес вярва на ближния си? Кой не говори зад гърба на другия? Кой не иска да хвърли кал по добротата, за да изпъкне злобата?
Ето ги! Тук са! Тези две очи. Очи, които биха разтресли цялата земя, биха разлютили дървета и океани, за да видят други две очи насреща им! Очи любими, в тях да намират подслон и скривалище от отровата която плюят хората, от тяхната надменност и грубост.
Бих убила, за да знам, че в тези очи има сигурност. Сигурност, която да ме води напред и да ме крепи здраво. Да не ме оставя. Да обича и разбира „бялата” душа. Без да я упреква и съди, без да се съмнява в белотата й. Тя е бяла и красива, с белези от хорските злини и няма да бъдат никога изтрити, ако не видят някъде, някога сигурност в отсрещните очи.

Д.П.

509 прегледано
574 прегледано