ВЛЕЗ В СВЕТА НА ИЗКУСТВОТО


581 прегледано
728 прегледано
586 прегледано
835 прегледано

ПИСМОТО НА БАБА

Едно момче гледало баба си как пише писмо. По едно време я попитало:
– Какво пишеш? История за нас ли? За мен ли пишеш?
Бабата спряла да пише и му отговорила:
– Да, всъщност пиша за теб, но по-важен от думите е моливът, който използвам. Надявам се един ден, когато пораснеш, да станеш като този молив.
Момчето погледнало молива заинтригувано, но не видял в него нищо особено.
– Но той е съвсем обикновен!
– Зависи как гледаш на нещата – отвърнала бабата. – Моливът има пет важни качества, които, ако успееш да отгледаш в себе си, ще се превърнеш в човек, който е в мир със света.
Първо, ти си способен на велики неща, но не бива никога да забравяш, че има една ръка, която направлява твоите стъпки. Ние я наричаме Бог и той винаги ни води според волята си.
Второ, от време на време трябва да спреш да пишеш и да подостриш молива. От това може и да го заболи, но след това става много по-остър. Така и ти трябва да се научиш да понасяш определена болка и тъга, защото те ще те направят по-добър човек.
Трето, моливът винаги ни позволява да използваме гума, за да изтрием грешките си. Това означава, че да поправиш нещо, което си сбъркал, не е непременно лошо. То ни помага да продължим по пътя към справедливостта.
Четвърто, това, което има най-голямо значение, не е дървената обвивка на молива, а графитът в сърцевината му. Затова винаги търси в себе си и в хората онова, което се намира вътре в тях.
И пето – моливът винаги оставя следа. По същия начин, трябва да запомниш, че всичко, което правиш в живота си, оставя следа и никога не бива да го забравяш.

856 прегледано
648 прегледано
542 прегледано
511 прегледано
893 прегледано

Incide of me

Събуждайки се сутринта, погледнах през прозореца и пред мен се показа гледка, която ми липсваше от много време. Вън бе ясен априлски ден. Нямаше нито едно пухкаво облаче в лазурното небе, за да закрива засмяното слънце, прегръщащо цялата земя с необятните си лъчи. От вън се усещаше миризмата на току що окосена трева и на разцъфтялата праскова на съседите. Чуваха се песните на връбчетата, накацали по вече зеленокоронестата слива, и виковете на старата циганка, гонейки бездомното пале, което явно отново бе наръфало обувките й.
Но въпреки появата на така блянуваната гледка защо в мен все още напираше онова чувство на тъга и празнота? Защо гледайки тази картина, съчетаваща пейзажа и звуците на малкото ми градче, аз продължавах да се чувствам самотен? Отговора беше само един- още я обичах. Значйки този факт, просто реших да седна пред компютъра, да си пусна един от най-добрите музиканти , успяващ да пресъздаде целия ми вътрешен свят, само с помощта на китара и ангелския си глас, който сега се носеше из пълната ми с вещи стая, но и така празна от към присъсрвие и дух. Понеже беше рано сутрин, не ми остана друго освен да убия времето в социалните мрежи, но явно и това не бе добра идея. Ровейки се из интернет, излезе пред мен една нейна снимка- сияно бяла усмивка, можеща да укроти и най-свирепия звяр, и най-оппостошителната буря, и най-силния ураган, черни коси- осветени от златните слънчевите лъчи, шарещи кичури къдрици, които сега наподобяваха на малки змийчета, бягащи през полето. И онези очи. Ахх онези очи, от които блика толкова много радост и невинност, но същевременно с това пълни и с толкова много тъга и сълзи. Очи, в чиято кръсота съм се губил толкова много пъти. Очи- по-дълбоки от кладенец, в който се чува ехото на падаща монета, хвърлена от някой самотник, придружавана от най-скъпото и съкровенното му, а именно словата за неговата най-голяма мечта. Очи- изпъстрени с цветовете на късноесенната росна трева, в чиито капки се отразяват последните силни слънчеви лъчи, изпратени на земята, за да зарадват и стоплят душата ни за последен път през годината. Въпреки края всеки път, когато я погледнех, сърцето ми се разтуптяваше, дъхът ми спираше, а съзнанието ми се бонтуваше и вилнееше, защото се чудех как е възможно да изпусна най-прекрасното момиче, което някога съм виждал. Момичето на мечтите ми. Знам, че трябва да продължа напред, да забравя миналото и да гледам към бъдещето, защото то се движи стремглаво напред, а няма да мога да го настигна, ако тежестта на миналото е окована около нозете ми. Но кажи ми как да пусна мисълта за човека, който е толкова идентичен на мен самия. Човекът, който мисли, ковори, действа, ходи и дори се ядосва по същия начин като мен. Човекът, за когото знам тоолкова много, и който знае всичко за мен.
Та това е в мен. Сега сме просто приятели, но едновременно с това и малко повече. Живеейки с онази тежест, че не мога отново да я прегърна така силно, че не мога да я целуна така страстно, че не мога да я погледна отново така влюбено, не за друго, а защото аз сгреших, за да стигна до тук, а и искам тя да е щастлива. Просто го заслужава.

460 прегледано