ВЛЕЗ В СВЕТА НА ИЗКУСТВОТО


2508 прегледано
2505 прегледано

Живей, приятелю

Живей, когато имаш всичко
или от всичко си лишен
и късаш думите на срички,
за да не паднеш в тях пленен.

Живей, когато от тревога
орониш първата роса
и търсиш в утрото приятел
на детските си небеса.

Живей, когато ти се плаче
или до плач си отвратен
от бели вълци и гризачи,
които ровят в твоя ден.

Живей с умората на всеки,
сънувай неговия сън,
и ако всичко си отрекъл
повикай слънцето отвън.

Живей с гласа и препирните
на малките си дъщери.
Изстинеш ли съвсем, опитай
ледът искра да сътвори.

Живей, когато те разлюбят
светкавици и ветрове
и нежността започне грубо
метални устни да кове.

Живей, когато си измамен
от собствената си съдба
и вместо да усетиш рамо,
усещаш нечий нож в гърба.

Живей за всичко, а когато
животът вече изгори
вдигни се пак и без остатък
останките му събери.

Живей и всяка адска жега
с капчукова вода полей,
дори да ти коват ковчега.
Живей, приятелю, живей!

Матей Шопкин

2501 прегледано
2492 прегледано

ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА

Никола Вапцаров


Ние спориме
двама със дама
на тема:
"Човекът във новото време".
А дамата сопната, знаете -
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
атака.
- Почакайте - казвам, - почакайте,
нека... -
Но тя ме прекъсва сърдито:
- Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.
Аз четох как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и... после му станало леко. -
Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
понакуцвам
в теория
и рекох полека,
без злоба,
човешки,
да пробвам със тази история. -
Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.
Но в месец, или пък
във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.
Отвели тогава злодея
злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
ч о в е к.
Не зная с каква е
закваса заквасен,
не зная и как е
замесен,
но своята участ
от книга по-ясна
му станала с някаква песен.
И после разправял:
"Брей, как се обърках
и ето ти тебе
бесило.
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти - ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може..."
Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
изплаввал чудесен -
и после
заспивал
усмихнат...
Но в коридова
тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. -
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
"Хайде, стани."
Гледали хората
тъпо и кухо
сивите, влажни стени.
Онзи в леглото
разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
на бик.
Но лека-полека
човека се сетил -
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му
станало светло.
- Да тръгнем ли? - казал.
- Добре.
Той тръгнал. След него
те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
"Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат."
Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.
"Тя - моята - свърши...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден..."
Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.
Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес. -
Човекът спокойно, тъй - дума
след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.
Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
"Браво, човек!"
Нататък е ясно. Въжето
изкусно
през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.
И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? -
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! - Разказвате,
сякаш
като че там сте били!"...
Какъв ти тук ужас?! -
Той пеел човека. -
Това е прекрасно, нали?

2488 прегледано
2480 прегледано

На едва 8 годишна възраст Вирджиния пише следното в писмо до редактора на вестник „The Sun“:

„Скъпи редакторе,

Аз съм на 8 години.
Някои от моите малки приятели казват, че няма дядо Коледа.
Татко казва: „Ако видиш нещо в „Сън“, значи е истина.“
Моля Ви кажете ми истината: има ли дядо Коледа?”

Ето и отговорът на Франсис П. Чърч:

„Да, Вирджиния, има Дядо Коледа

Че той съществува, е толкова сигурно, колкото е сигурно, че съществуват любовта, благородството, предаността. А ти знаеш, че ги има навсякъде и те носят красота и радост в живота. Уви! Колко тъжен би бил светът, ако го нямаше Дядо Коледа! Той би бил толкова тъжен, колкото ако нямаше Вирджинии. Тогава нямаше да има детската вяра, поезия, романтика, които правят поносимо нашето съществувание. Нямаше да получаваме никакви удоволствия, освен усетеното и видяното. Светлината, с която детството озарява света, ще угасне.

Да не вярваш в Дядо Коледа! Ти би могла да не вярваш и във феите. Можеш да накараш някого да наблюдава всички комини в коледната вечер, за да хване Дядо Коледа. Но дори да не го видиш как влиза в комина, какво доказва това? Никой не вижда Дядо Коледа, но това не е знак, че няма Дядо Коледа.

Най-истинските неща на този свят са тези, които нито децата, нито възрастните могат да видят. Някога виждала ли си феи да танцуват на поляната? Разбира се, че не, но това не значи, че те не съществуват. Никой не може да възприеме или да си представи всички чудеса на света, които са не видени и невидими. Ти можеш да счупиш бебешката дрънкалка и да видиш какво издава шума вътре в нея, но има един воал, който покрива невидимия свят, и него не може да разкъса нито най-силният човек, нито обединената сила на най-силните хора, живели някога на този свят. Само вярата, поезията, любовта, романтиката, могат да дръпнат завесата и да съзрат и обрисуват върховната красота и великолепието зад нея. Реално ли е всичко това? Ех, Вирджиния, в целия наш свят няма нищо по-реално и трайно.

Казват ти, че нямало Дядо Коледа? Благодарим ти, Господи, той е жив и ще живее винаги. След хиляди години, Вирджиния, нещо повече, след 10 пъти по 10 000 години, той ще продължи да носи радост в детските сърца.

Честита Коледа и весела Нова година!”

Вирджиния завършва хуманитарни науки и през 1912 година започва работа като учителка в Ню Йорк. Пенсионира се след 47 години работа в образователната система. През целия си живот тя получава хиляди писма, в които деца и възрастни се интересуват от историята на публикацията в „Ню Йорк Сън“. Към всеки свой отговор Вирджиния О’ Ханлън прилага красиво отпечатано копие от есето на Франк П. Чърч. Тя умира на 81 година в старчески дом.

2477 прегледано

Съдебната зала бе препълнена.
Двойка в преклонна възраст се развеждаха него ден.
Присъстващите гледаха с интерес към двойката, като от време на време се повдигаха на пръсти за да ги видят.
Възрастния мъж гледаше със срамежливо напрегнати очи. Възрастната жена, може би от старост, може би от вълнение се стремеше да контролира треперещите си ръце, като от време на време поглеждаше гневно прегънатия старец, седнал до нея.

- Хайде, разкажете моля. - започна съдията. - Защо искате развод?
Възрастната жена, обърна поглед към съдията.
Пое дълбок въздух:
- Стига вече. - каза с пресъхнало гърло.
Преглътна. След няколко безуспешни опита да пречисти гърлото си, продължи:
- Този мъж, от 50 години ми трови живота. - каза, сочейки с пръст стареца до нея, без да го поглежда.
Залата бе потънала в мълчание.
Паузата, сторила са на всички като цяла вечност, бе пробита от светкавицата на журналист от местен вестник.
Последваха още няколко светкавици.
Кой знае, какво заглавие щяха да поставят.
Делото бе интересно за тях. Седнаха на местата си, извадиха си тефтерчета, готови да си водят записки. След делото, щяха да имат възможност да зададат и въпроси.
Жената, в желанието си да отбегне погледа на мъжа си, обърна гръб към него. Облизвайки сълзата, стекла се до устната и, успя да навлажни пресъхналите си устни:
- Имахме си цвете... което аз много обичах! - отново посочи мъжа до нея. - Той не знае... беше преди 50 години... Бях си отделила от луковиците които ми бе дал тогава. Деца не ни даде бог. Цветето което отгледах, го считах за мое дете. Милвах го, обичах го... След известно време, цвететo нещо повехна. Уплаших се да не пресъхне. Обещах си, всяка вечер, да стана и да го поливам. Бяха ми казали, че ще му се отрази добре. В продължение на 50 години, непрекъснато го правех. Този мъж, ни една вечер не стана, да го полее! Поне миналата вечер да бе станал, пак щях да му простя! Премаляла бях... проспала съм се

Жената се умори. С последни сили, успя да добави:
- С такъв човек прекарах 50 години.. Живот, мечти, всичко каквото имах му дадох, но нищо не получих. Поне един път не свърши някоя от моите работи. Ето защо мисля, че без него ще съм по-добре. Няма да ми липсва.

Съдията се обърна към мъжа:
Имате ли нещо да кажете, господине?
Възрастния човек никога не бе говорил със съдия. Срамуваше се. Стана, подпря се на бастуна си, поогледа присъстващите:
- Военната ми служба в голямата си част, бе като градинар в генералния щаб на армията. Имаше най различни, разкошни цветя. Цветето за което говори, което аз бях и дал, го срещнах именно в тази градина. Там я срещнах и нея, в него град се запознахме, там живееше. Много я обичах, често и пращах букетчета. Няколко години след брака ни...започнаха някакви болки по врата и. Доктора бе казал, че не бива да спи дълго или да стои неподвижна дълго време. - Всяка вечер, поне един път да стане и да се поразкърше. -ми бе препоръчал. Възрастния мъж погледна с очи пълни с тъгa и обич жената, която стоеше с гръб към него.
- Жена ми не послуша доктора. Мен също. Обичаше съня.
Очите му блеснаха хитро. По устните му, премина бегла усмивка.
- Тъкмо по това време, цветето бе повяхнало. Казах и: - Ако го поливаш всяка вечер, ще се оправи.
Обещах и. Всяка вечер я събуждах. Гледах отдалече, как любимата ми поливаше цветето, което имаше за свое дете. За момент се спря и я погледна така, както я гледаше в ония нощи:
- Всяка вечер, цветето сякаш бях аз.
Цялата зала бе съсредоточена в стареца. Мъжът, събра сили, остави бастуна и се изправи.
- Всяка вечер, след като тя си легне, аз ставах.
С обяснителен тон продължи:
- Това цвете, вечер влага не понася, господин съдия. Затова, бе нужно, след като тя заспи, аз да стана и да изпразня саксията, полята от нея.
Премести тежестта на тялото си върху другия крак
- Ех, старост. Нея вечер... и аз съм се проспал.

- Обвини ме... Не можах да и разкажа, съгласих се.

2476 прегледано
2476 прегледано
2472 прегледано